Тампа, Флорида.
Пол Скот, шеф на “Електроник сенчюриънс”, бе хванал с ръце главата си и заровил поглед в ужасяващите отчети за последното тримесечие на фирмата. “Още едно такова и мога да помоля Стив да ме назначи продавач на пукакни в неговия зоопарк”.
“Електроник сенчюриънс” постигна своя връх в развитието по време на президента Буш-младши. Благодарение на поръчките за разузнавателни дронове, фирмата се измъкна от блатото на посредствеността и за период от три години в съзнанието на Пол се бе загнездила увереност, че няма сила на света, която да го събори.
Но...
Новата администрация на Обама, не стига че прибра голяма част от войниците у дома, ами и върна част от готовата продукция на фирмата, като се позова на измислена точка в договора, касаеща срока на изпълнение. В следствие на това не получиха и оставащите 30% от договорената сума. А това си беше печалбата. И сега се оказа, че са работили напразно последните шест месеца.
Пол започна да обсъжда рестриктивни мерки с цел финансово стабилизиране на предприятието. Как не му се искаше да съкращава персонал! Тъкмо си бе изградил работоспособен екип, без мрънкала и кръшкачи. Хора, които не се страхуваха да останат един-два часа повече в интерес на общата работа.
Изплащането на последния му кредит изтичаше след два месеца. Как щеше да намери пари за оставащите вноски?! Разпродаването на имоти и имущество на фирмата не беше вариант. Първо, защото това ще даде на конкуренцията ясен сигнал, че е “взел асансьора надолу” и второ, защото сега, с тая криза, цените бяха, меко казано насрани.
- Искам да си запазя екипа!
- Искам да спася фирмата си!
- Искам да оцелея!
Пол се огледа.
Видя, че е останал сам в офиса и говори на себе си.Огледа се гузно, затвори лап-топа си и, хванал новото си яке в ръце се запъти към един бар наблизо. С група приятели имаха навика да се събират там всеки петък след работа.
А днес беше сряда.
* * *
Крис Плетача [1] нервно крачеше из апартамента си в Тампа. Беше се скрил тук с двамата си партньори, откакто настъпи кризата с доставките. С новите мерки за сигурност по границите му “паднаха’ два транспорта, което от своя страна доведе до рязък спад на доходите. Картелите не се интересуваха от тукашната “положителна промяна в сигурността” и си искаха парите. Крис предпочете да плати с пари, вместо с живота си, но това му навлече огромни загуби. Скри се тук от шумотевицата на Лос Анджелис, като вдигаше телефона само на най-едрите си дилъри. - Black president is good, my ass! – обърна се той към Раул.
Ед, другият му партньор, безпристрастно ровеше в китайската храна, доставена преди един час:
- Този се оказа по-бял от Джордж Буш.
- Трябва спешно да измислим как да прекараме бялото сигурно следващия път. Защото ако не стане... – Крис извади пистолета си от колана, отвори барабана и изсипа три патрона в дланта си. Даде на всеки по един и каза: - Ако не стане... Братлета. Добре си поживяхме, но ще трябва да се гръмнем. Носете ги със себе си, за да ви напомнят, че работата е сериозна!
И двамата му приятели смръщиха вежди и прибраха патроните в джобовете си.
- Хайде сега да излезем, че затъпях в тоя хотел!
* * *
“Червеният кон” не беше кой знае какво заведение, но предлагаше идеални условия за социални кнтакти. Надрасканите дървени барове бяха толкова близко един до друг, че дори и да не искаш – все ще се блъснеш в някой и ако не си ужасно тъп, ще се запознаете.
- Тая дупка много пълна, бе! – подвикна в глъчката Ед, след като влязоха.
- Ей там, само до оня очилат нещстник има свободно място – изръмжа недоволно Раул.
- Добре. Да попитаме можем ли да седнем – каза Крис и всички избухнаха в смях. В техният квартал нямаше нужда да питат. Просто си вземаха каквото им е кеф, но тук... не искаха да се набиват на очи.
- Свободно ли е до вас, сър?! – показа белите си зъби Крис в най-чаровната усмивка, която не беше репетирал отдавна.
- Да – Пол вяло кимна към тримата.
Всъщност се зарадва на компанията, защото му беше тъпо да стои сам. Беше дошъл късно и неговите хора ги нямаше.
Крис поръча скоч за тримата на дребничката сервитьорка с “вирнатото дупе”, както отбеляза Ед. Когато тя донесе напитките и отнесе щедър бакшиш, той само кимна за наздраве на приятелите си и се обърна към седящия до него:
- Нещо май не Ви върви пиенето?! Проблеми ли имате?
Ед и Раул сезадушаваха в опита си да скрият кикота напушил ги, след като чуха тартора си да говори на някого на “Вие”.
Пол не забеляза това. Бе потънал в мислите си. Погледна тъмнокожия си събеседник и отговори:
- Да. Не можеш да си представиш какви!
- Ами, кажи ми! Така и така сме тук – и погледна строго двамата кикотещи се сприятели.
Пол погледна изучаващо непознатия любознайко и по дрехите и говора прецени, че не е тукашен;
- Спряха ми поръчките със спирането на войната.
- Какво? Ковчези ли правиш – избъзика го Раул.
- Не. Дронове, тъпако! Знаеш ли какво е това?
Раул не знаеше. Както и останалите.
- Какво е? – попита Крис.
- Малък разузнавателен безпилотен самолет.
Крис Плетача, безстрашният контрабандист и дилър от града на Ангелите, стоеше,като треснат с лопата по главата. Осени го невероятна идея:
- Колко носи този самолет?
Всички на масата се умълчаха. Все едно бяха намалили музиката в тоя момент.
- 14 килограма полезен товар. Защо?! – попита Пол.
Всички освен него знаеха защо. Крис се опитваше да сметне колко самолета ще са необходими за пренасянето на заветните 500 килограма, които за него бяха границата на рентабилността.
- Колко струва един такъв самолет?
- 820 000 долара. Защо се интересуваш? – вдигна очи от чашата Пол.
“Да му кажа ли? Ами ако ме натопи нещо? Ако ме натопи – просто ще го очистим и... така. А кой ще повярва на думи изречени под булото на алкохола в забутан бар.”
- Имам един бизнес, който включва пренасянето на един бял прах от южната ни съседка в нашата страна – каза Плетача и зачака да види каква ще е насрещната реакция. Очилатия вместо да ахне хладно попита:
- А сега как ги прекарвате?
- С моторници. Много са бързи.
- Бързи, друг път! Виждал съм новите катери на бреговата охрана.
- Да. Така е. Бяха много бързи. Сега на охраната лодките са по-бързи от нашите, маммка им.
Раул и Ед стояха на нокти от разразилата се откровенност между непознатия и главатаря им.
- Даааа. Проблем – Пол гледаше кехлибарената тачност в чашата си и изведнъж му проблесна: - С дронове не става. Ще ги засекат и свалят, а след това по отломките ще разберат кой ги е правил. Но да знаеш, мога да ти прекарам безгрижно прахта до тук!
Крис спря да пие, стреснат от хладната увереност, която лъхаше от събеседника му.
- Kak?
- Чувал ли си за златната рибка?
- Не. Какво за нея?
- Нищо. Това е просто приказка. Но това, с което възнамерявам да ти прекарам стоката, с чиста съвест можеш да ги наречеш златни рибки!
- Говориш така, все едно си сигурен, че ще стане?!
- Сигурен съм.. 200%.
Тримата дилъри се спогледаха мълчаливо. Тато че техният проблем, май намери решение!
- Тук май замирисва на бизнес – доволно потри ръце Крис и помаха на “Вирнатото дупе”, този път за четири уискита. – И горе-долу колко ще струва това?
- Четири милиона – говореше, като в сън Пол.
- Четири милиона!!! – извика Ед.
- Да – обрърна се към него президентът на Електроник Сенчюриънс. – И ще можете в рамките на една година безпроблемно да си карате стоката от тук до който град си изберете по течението на Мисисипи.
- Верно ли? – наведе глава сериозно Крис.
- Верно – каза Пол с безпристрастността на съдия по снукър.
Тъмнокожият плетач на контрабандни схеми набързо пресметна наум, какви ще са приблизителните едногодишни печалби от гарантираните едногодишни доставки. И установи, че поисканата току-що сума е “пари за семки”.
- Къде ти е офиса? – попита Крис – за да дойдем утре да поговорим по-подробно.
- Предпочитам да не ми идвате в офиса, защото... не вдъхвате респект и уважение.
Тримата се спогледаха със смесица от пренебрежение и заплаха.
Пол бутна една визитка в ръката на Крис и каза:
- Казвам се Пол Скот. Това е фирмата ми, а това са ми телефоните. Звънете, но ще се виждаме тук!
- Приятно ми е. Крис Кърли – Ед и Раул за първи път в живота чуха фамилията на приятеля си. – Така да бъде! Ще се виждаме тук.
Стиснаха си ръцете и Пол си тръгна. Отново му стана леко на душата. Виждаше светлина в края на тунела.
[1] Плетача, защото винаги измисляше най-печеливхите схеми и така заплиташе хора, стоки и събития, че винаги в бизнеса разходите му бяха нулеви. Или почти.
| 
